Мило мое, сега ще ти разкажа най-хубавата и най-истинската приказка на света. Това е приказката за най-красивото и най-доброто Дете и за най-красивата и най-добрата девойка, и за техния приятел Данил.

Но защо се чумериш? Та нали всички деца са красиви и добри. Това са нашите земни ангелчета. Все пак това е нещо особено.

Девойката се казва Мария. Тя се е родила преди повече от две хиляди години, но е жива и днес. Тя е тук, в твоето сърце. Ако не вярваш, повикай я в молитва така: Пресвета Богородице, спаси нас! и ще почувстваш колко благо те милва тя.

А  момченцето? Е, нека това засега да бъде тайна.

А знаеш ли кой е Данил? Това е този малък тъжен пастир, който е свирел толкова хубаво на кавал, че и овцете и агънцата са го слушали. Само едно малко палаво агънце не е обръщало внимание на това и се отделило в гората. Заради това и Данил е бил тъжен.

Но виж ти чудо! Той видял в сумрака прекрасна девойка на магаре и човек в чийто очи искряла доброта и праведност. Това били Пресвета Дева Мария и нейният защитник Йосиф.

На Мария наистина й трябвала защита, защото нямала никакъв близък. А с нея се случило нещо невиждано и нечувано, най-голямото чудо на света.

Но за това ще ти разкажа по-късно.

Един лош цар издал заповед за преброяване на населението. Затова Пресвета Дева Мария и праведният Йосиф тръгнали за своето родно място Витлеем.

Вървейки през гората те видели едно премръзнало агне и го взели със себе си. На влизане във Витлеем, те срещнали младия Данил. Като видял, че той е тъжен, Йосиф извадил палавото агне от пазвата си и му го дал.

Данил благодарил на своите нови приятели и ги попита накъде са се запътили в тази студена нощ. Тогава Йосиф му казал, че отиват във Витлеем да потърсят място за нощувка.

– О, трудно ще намерите сега свободна стая, защото селото е препълнено с хора заради преброяването. Ако не намерите къде да се настаните, там при онова голямо дърво има един обор. Сега той е свободен, – казал Данил и се сбогувал със своите нови приятели.

И наистина, Пресвета Дева Мария и Йосиф напразно търсили  място във Витлеем, където да се настанят. Но за тях не се намерила нито една свободна стаичка в цялото село.

Пресветата Дева била много скромна. Затова тя помолила праведния Йосиф да отидат в обора, който им показал малкият овчар Данил.

Пътят до обора бил осветен по-ясно отколкото през деня. Никога звездите не са блестели така, както през тази нощ! Но една от тях била по-светла и по-чудна от всички останали.

Това е била нощта в навечерието на Рождество. На Пресветата Дева й предстояло да роди.

Всичко било чудесно и в тази тишина тя започнала да си спомня как когато била на три години, нейните прекрасни родители Йоаким и Анна я отвели в храма, за да живее там.

Ти знаеш, че тогава Църквата всъщност е била училище.

Със своето пречисто сърце тя е обичала Бога, както никой преди нея и никой след нея. А нашият Бог всичко вижда и всичко знае и като видял сърцето на Мария, изпратил архангел Гавриил да и каже, че по свръхестествен начин ще роди Богомладенеца Иисус. Пресвета Дева Мария била толкова послушна, че казала на архангела най-хубавата молитва: Нека бъде Божията воля! И ти казвай така в своята молитва и винаги ще ти бъде добре.

Родителите на Мария Йоаким и Анна се преселили в Царството небесно и свещеникът поверил грижата за нея на праведния старец Йосиф.

Но не само добрият Йосиф, но и небето и земята, и самият Бог, се грижели за нея в тази свята нощ.

Но какво се случило с младия Данил? Нещо чудесно трепкало в неговото сърце.

“Как да спя в топлото легло, докато моите уморени и премръзнали приятели се лутат по улиците на Витлеем? Трябва да ги намеря и да им помогна!”, мислел си Данил.

Като погледнал през прозореца, той възкликнал: – О, Боже мой, каква чудесна звезда има на небето.

– Виж, и в обора блести светлина! Може би все пак са тук? Може би им трябва помощ? Трябва бързо да отида при тях.

Оборът е бил много близо и Данил бързо дотичал до него. Неговото малко палаво агънце го следвало неотстъпно по петите.

– О, Боже мой, каква е тази чудесна светлина? – попитал малкият пастир.

Той боязливо почукал. И ето, на вратата се показал праведният Йосиф, но озарен с такова щастие и радост, че Данил на мига се стъписал.

– Какво ли толкова чудно се е случило с моя нов приятел? –запитал се малкия пастир.

– Даниле, Христос се роди!

– Моля? – попитало смутеното  пастирче.

– Казвам ти малък приятелю, Христос се роди! Ела и виж!

– Терирем, терирем, терирем…

– О, Господи, та това е най-хубавата приспивна песен, която някога съм чувал, – тихо прошепнал смутения Данил.

В главата му започнали да се появяват много въпроси.

– Дали така Майката приспива Детето или пеят самите ангели? И дало това е Дете или е Слънце? Къде се намирам? Нима обикновеният обор може да бъде по-красив от царския дворец?

– Виж как волът и магарето топлят със дъха си Детето и Майката!

– О, Боже, дали това е сън или е истина? – прошепнал Данил. – И дали това е Бог или е Дете?

– Това е Богомладенец. Казва се Иисус. Ето, наистина Христос се роди! Йосиф казал на смутения пастир: – Пристъпи спокойно при Него.

Данил се приближил бавно до Пресвета Богородица, която приспиваше в своя скут Божия Син и Своя Син. Изведнъж някаква тъга завладя чисто сърце на Данил.

– Защо сме такива ние хората? Вместо в царски палати позволихме най-красивото дете да се роди в обор!

– Даниле, това е Божията воля, казал му Йосиф.

– Но какво ще стане, ако настине? – попитал Данил, и бързо свалил своя топъл шал и го подал на Пресвета Богородица.

– Моля те, повий Го в този шал. Това ми е най-скъпия дар от мама.

След това извадил от джоба си своя кавал, подал го на Йосиф и му казал:

– Моля те, свирете с този кавал на Христос приспивна песен; това ми е най-скъпия подарък от татко. Нямам нищо друго да Му подаря.

Тогава Пресвета Богородица казала: – Ти му подари най-скъпия дар на света – любовта.

А Христос като че ли искаше да каже:

– Да, любовта е най-красивия дар.

Но вместо думи само отворил клепачите на своите красиви небесносини очи и се усмихнал на Данил.

Но тишината била нарушена от някакви необикновени гласове. Йосиф и Данил излезли пред обора.

И, ето чудо, там стоеше множество народ, които носеха безброй подаръци. Те се бяха събрали около един пастир, който им разказваше как в полето сред пастирите изненадващо слезли много бляскави ангели и един от тях им казал, че в един обор във Витлеем се е родил Иисус Христос, Спасителят на света.

– Дойдохме да се поклоним на Царя и Спасителя, на нашия Господ. Пуснете ни при него, – викаха всички в един глас.

Елате! – покани ги Йосиф.

Изведнъж настанала пълна тишина. Полека-лека всички влизали в обора с някакво чудесно страхопочитание, покланяли се до земята на Богомладенеца и оставяли своите дарове пред яслите, в които спял Христос.

След това коленичили, а една необикновена жена започнала да пее боговдъхновено.

Всичко било чудесно, изпълнено с празнична молитвена радост.

Опиянен от щастие, Данил се върнал в къщи, легнал в своето топло легло и заспал блажен сън.

Няколко дни по-късно във Витлеем пристигнали трима мъдреци от Изтока. По този дълъг и опасен път денонощно ги водела една необикновена, много, много сияйна звезда.

Според техните мъдри и много стари книги, тази звезда била знак, че се е родил Царя на царете. Те дошли да Му се поклонят. Донесли Му като дар царски подаръци – тамян, злато и смирна.

Минали дни и години, а свидетелите на Христовото раждане разказвали за първата рождественска нощ, за раждането на Сина Божи.

А Данил? Когато и да погледнел към обора или към небето и започнел да се моли на Христос, бързо си спомнял, че Христос е тук в неговото сърце, и препълнен с любов възкликвал:

– Ела, Господи Христе, моля ти се ела и се всели в сърцата на всички деца и на всички хора!

Това се случило преди две хиляди години. Тогава Христос е дошъл и завинаги останал в сърцата на всички деца и на всички добри хора.

Ако не ми вярваш и ти го потърси с молитва в своето сърце точно както и Данил. Тогава ще видиш, че Христос е тук и че ти, както и Данил, никога, но наистина никога, няма да го забравиш.

Отец Феликс

Това е единственият ден, в който ни се струва, че светът става по-добър.

Коледа е тъкмо това: да не се замисляш, че вън те чакат беди и лъжи, а доверчиво и наивно да дариш.

Казват, че компанията „Кока-Кола“ измислила Дядо Коледа такъв, какъвто го познаваме – с румените бузи, с дългата червена мантия, с бялата брада и хохотещия басов глас. Станало през 1931 г. в разгара на Голямата депресия, когато настроението било толкова посърнало, носовете така увиснали, походката тъй унила, че психолози и социолози сериозно се обезпокоили за здравето на американската нация. Имало нужда от надежда, от образ, който да вдъхне оптимизъм на оклюмалата страна. Е, няма спор, имало нужда и от продажби, икономиката се развива, когато се купува, не когато се спестява. И се появява розовобузестият старец, за да вдигне тонуса, да покаже, че изход винаги се намира, дори той да е в сферата на необятното невероятно.

Любопитна е тази англоамериканска привързаност към благостта на Рождество и към симпатичния дядка, превърнала свети Никола в Santa Claus. Кой не знае например прочутия разказ на Чарлс Дикенс „Коледна песен“, откъдето Уолт Дисни заимства името на знаменитата скръндза Чичо Скрудж за анимационната си поредица? Не по-малко популярно е и писмото на американския редактор в New York Sun Франсис Чърч „Да, Вирджиния, има Дядо Коледа“, станало един от символите на празника. Ето част от него: „Да, Вирджиния, има Дядо Коледа. Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, преданността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото, ако нямаше Вирджинии.“

Коледа в англосаксонското съзнание е не толкова религиозен, колкото сантиментален празник: неслучайно на екрана текат най-сладникави и захаросани филми. А да си спомняте ситком или какъвто и да било тв сериал без епизод за Коледа? Няма как това да не е свързано с материалния, вещния характер на капитализма: след като всичко е стока, а стоката трябва да се пипне, вкуси, изпробва, редно е да има и време в годината, когато на стоката ѝ се прикачва и друг ореол – на духовен дар, на неизмерими с нищо приятелство, любов, обич. Които правят вещта повече от вещ, правят я да изглежда като наистина почти небесно снизхождане, минало през комина. Друг е въпросът, че за мнозина снизхожденето отдавна е на заден план, важен е предметът, който ще получат. Има дори реклама такава, дето апелира – поискай си подаръка, не чакай да те изненадат с нещо непотребно, да се чудиш за какво да го използваш. Любовта е заместена от полезността: не „Обичай ближния си!“, а „Обичай притежанието си!“ Прочее едва ли е случайно, че в един от вариантите на въпросната реклама между мъжа и жената са поставени сума ти мебели – двамата не са близо един до друг, хич не се докосват, връзката им е възпрепятствана от вещи, предмети, материалности. Впрочем имат ли те двамата въобще връзка?

Между тях едва ли, но връзка има с „Българската Коледа“ и тя е точно коледна връзка – изпращаш есемес 1117 нейде в ефирното пространство, за да ти се върне пак от ефира благодарност. Нека се замислим върху комуникацията: тия есемеси – едно, че са в подкрепа на децата в беда, но второ, не превръщат ли самата земна атмосфера в място, където доброто прехвърча като снежинки, единствено способни да скрият грозотата и пошлостта на настоящия свят? И също като снежинките е нетрайно и мимолетно, стопява се бързо-бързо, за да отстъпи отново на зъбещото се срещу ни съвремие. Преди години се втрещих, когато младеж сподели, че изобщо не изпращал есемеси за Българската Коледа – някаква далавера била цялата работа, твърдеше той, на мобилните оператори. Обаче Коледа е тъкмо това: да не се замисляш, че вън те чакат беди и лъжи, а доверчиво и наивно да дариш. В духа й главна роля играят чувствата, не разумът, и призивът е тъкмо на тях да дадем приоритет, да оставим малко мозъкът да си почине, а не да прищраква мрачно и подозрително. Сърцето ти говори….

Честно казано, за нас, православните, това сякаш е по-трудно. В католицизма, а и сред някои протестанти я има традицията на Рождественските кътчета – сцената на Рождество се пресъздава с помощта на миниатюрни фигурки на хора и животни, предмети, витлеемски звезди, слама и гирлянди, когато тримата влъхви идват, за да поднесат дарове на Божия Син. Всичко това придава на Коледата една емоционална осезаемост, едно предметно въплъщение, ако щете, което те подкрепя доста повече във вярата, че въпреки всичките неблагополучия, нещастия, жестокости и престъпления все пак има време, когато доброто преобладава. В този смисъл Коледа е нещо като пауза, off the record спрямо негостоприемната и недружелюбна човешка вселена, слагането на последната в скоби, които поне за малко да те освободят от черните ти представи за нея. Знаеш, че след като Коледа премине, пак ще се върнат грижите, досадите, безпокойствата и тревогите, но поне за известно време ги отписваш.

Разбира се, за скептичните и песимистични умове всичко това е наивно и празно. Глупост като прословутата щраусова глава, заровена в пясъка, в нашия случай под елхата с подаръците. Затваряме си очите за бедите, заслепяваме се с фойерверки и бенгалски огньове. „Коледата невъзможна“, твърдят скептиците обратно на едноименния филм, създаден, за да докаже, че – напротив, Коледата е напълно възможна. Прокрадват се до Дядо Коледа, подръпват му брадата да видят дали не е фалшива, питат го къде са му елените, пасе ли Рудолф трева, или го храни с корички, как обикаля за толкова малко време с шейната си цялото земно кълбо, къде са му джуджетата, спи ли със Снежанка и все такива подобни. Съвременни Чичо Скруджовци, според които цялата шумотевица е не заради друго, а за да пълнят магазините касичките си. И няма как да се мине без това припомняне, дават за доказателство „Кока-Кола“ и рекламната й кампания. Тоест всичко това е сметкаджийска измишльотина, не на мене тия…

Вероятно е така, със сигурност е така, но пък възможността да се освободиш за ден-два от злочестините на света си струва, поне според мен. Привнасянето на дух на радост и благодеяние в иначе окаяното всекидневие е не опит да бъдем измамени, а начин да бъдем облекчени, макар и за мъничко. Чакаме Дядо Коледа да се спусне през комина, проверяваме под елхата за подаръци, представяме си как джуджетата са се трудили точно над нашия подарък и макар да знаем, че всичко това е фантазия, тя ни крепи да продължаваме да вярваме в една друга своя фантазия – че светът става все по-добър.

Знаем, че не става, но пък можем ли да живеем без тази илюзия, без да полудеем?

Отец Феликс