Началото на тишината
Разпети петък не започва с изгрева. Той започва с тишина.
Не тази обикновена тишина, а онази, която стои между два удара на сърцето, между болката и прошката, между живота и смъртта.
В този ден всичко се случва не вън, а вътре в човека. Кръстът не е само там – на Голгота – а в самата ни същност. Денят на Христовото разпятие не ни приканва да гледаме – той ни кара да се вгледаме.
Сила, облечена в слабост
На пръв поглед Разпети петък е ден на поражение. Христос е предаден, бит, унижен, прикован на кръст. Но в дълбочината на този акт се крие сила, която човешкият ум трудно обгръща.
Жертвата на Исус Христос не беше слабост, а величие. В миг на агония, Той прости. В миг на унижение, Той въздигна. В миг на смърт, Той дари живот.
Това е парадоксът на вярата – победата идва чрез поражение, силата – чрез смирение, вечността – чрез кръстна смърт.
Този ден е тежък. Не защото ни натъжава, а защото ни изправя пред самите себе си.
Разпети петък е огледало, в което виждаме не просто разпнатия Христос, а собствената си нужда от милост. Той ни напомня, че преди възкресение винаги има страдание. Преди светлина – сянка. Преди прошка – разкаяние.
В общество, в което често се говори за права, сила и успех, Кръстът звучи чуждо. Но именно там – на онова дърво на позора – се роди свободата.
Разпети петък ни напомня, че истинската сила е да обичаш, когато те мразят. Да простиш, когато си наранен. Да дадеш, когато всичко ти е отнето.
Църквите са притихнали, свещите горят, а Плащаницата лежи в храма. И въпреки скръбта, това не е ден на отчаяние. Това е ден на очакване.
Очакване на третия ден.
Очакване на светлината, която ще пробие гроба.
Очакване на победата над смъртта.
Разпети петък е денят, в който Любовта прие кръст, за да не носим ние своите сами.
Ден, който не свършва с тъмнина, а започва със светлина.
Нека този ден не мине край нас като дата в календара.
Нека мине през нас – и ни промени.
